Зад платното.

Една плоска фигура е достатъчна, за да си представим цял човек. Контурът се превръща в поза. Ставата се превръща в движение. Светлината зад платното придава дълбочина на нещо, което, ако го държиш в ръка, е съвсем тънко.

В театъра на сенките празното пространство около фигурата участва в образа. Оставя място за гласа, жеста и очакването на онова, което предстои. Формата не трябва да обяснява всичко.

Когато гледаме фигурата в нашия визуален архив, забелязваме прекъсванията: там, където ставата се отваря, където линията рязко сменя посоката. Това са детайли, които карат предмета да изглежда жив дори когато е неподвижен.

Връзката с гръцкото преживяване може да започне от такъв детайл. От форма, която помним, жест, който разпознаваме, образ, който ни кара да се задържим още малко.